Русенският Каракапитан и „Баничките“

През пролетта  на 1934 г. Община Русе възлага на Пристанищна работилница (днес Русенска корабостроителница) да построи открит плаващ басейн. Чертежите и по-голямата част от материалите са предоставени от Общината. Басейнът бил изработен в продължение на около 6 месеца, от април до август  1934 г., като по него са работили майсторите: Димитър Гърдев, Никола Пъргов, Спас Николов, Асен Василев, Кирил Билчев и др. От страна на Общината като ръководител на строителството бил изпратен Атанас Кръстев, който след завършване на басейна останал на работа в Пристанищна работилница. Началник на Пристанищна работилница тогава е бил Добри Коларов, а главен майстор — Стоян Денчев. Този плаващ басейн е бил първият нов плавателен съд изработен от предприятието.  Дълбочината му била около 1,20- 1,50 м., което го правило сравнително безопасен. Бил изграден от дъски и имал две отделения:  мъжко и женско. Началник на плаващите „Банички“ дълги години е бил  Панайот Тодоров, наричан Каракапитана, или още Бай Кара.

В книгата  „Русенски спомени“ от Стефан Миланов има много колоритно и подробно описание на  „Баничките“ и Каракапитана:

„Не може да се говори за спорт, без да се изтъкнат преимуществата, които голямата река дава на русенеца. Той плува още от съвсем малък. Околностите на Дунав също са много приятно място за отдих, особе­но през летните горещини. А последните са доста из­разителни в Русе. Докато през зимата температурата спада до минус 20 градуса по Целзий, преходът към лятото става бързо и настъпват топли дни, в които тер­мометърът показва до 30—35 градуса над нулата. За­това русенци се шегуват, като казват, че тук след балтона, хората веднага тръгват по риза.

Но колкото мами прохладата на реката, толкова силното течение плаши със своята непреодолимост. Русенци познават коварствата на своята река, „въртопите“, които винаги вземат жертви сред плувците, про­мените на бреговата линия, пясъчния пласт и край­брежната дълбочина. По тази причина многократно са били издавани забрани за влизане в откритата река, но може ли да се удържи младежта да не се къпе в Дунава! Затова властите се решиха на едно доста одумвано нововъведение — плаващ десетметров басейн с две части: мъжко и женско отделение. Басейнът бе­ше изграден от дъски и така реката течеше през него и непрекъснато обновяваше водата. Дълбочината беше около 1,2—1,5 м и това го правеше безопасен. Това съоръжение беше получило названието „Баничките“ и беше любимо място за учениците. Лятно време то се закотвяше до пристанищния кей, свързваше се с мост до брега, на който имаше пясъчна ивица за печене. Къпането ставаше с бански костюми, но въпреки това разделението на мъжко и дамско отделение се спазва­ше много строго. Генерален началник на „Баничките“ беше любимецът на русенската младеж  Каракапита­на — бай Кара. Никой не знаеше истинското му име, но всеки го познаваше. Възнисък на ръст, загорял от слънцето и прибавил към рождения си матов тен още две степени загар, приличащ на стар морски вълк, бай Кара носеше с голямо усърдие службата си. Още от сутринта, стегнат с морска униформа: синя фуражка със златист ширит над козирката, моряшка яка с бели ивици, рубашка, син панталон и провесена през шията свирка, той заставаше върху покрива на кабинните за преобличане и гордо оглеждаше повереното му за ко­мандване корито. Удовлетворен от сутрешния преглед на кораба, капитанът разрешаваше достъп до него, което означаваше, че срещу малка такса може да се влезе в плажа и басейна. Естественото любопитство и тайното надзъртане в женското отделение през пролу­ките не беше допустимо. Никой не можеше да излъже Каракапитана. Свирката пищеше със сила, на която биха завидели доста днешни регулировчици. Чуваше се мощен вик: „Марш към мъжкия плаж! Всяка жаба да си знае гьола!“ — и засраменият нарушител гледа­ше да се мушне сред най-гъстата тълпа. Това забав­ляваше момчетиите и те атакуваха тарабите от някол­ко страни. Бай Кара се справяше с всяко положение и къде с плесница, къде с ритник и дръпване на ухо­то поставяше „жабите в гьола“. Без билет можеше да проникне някой, ако го омилостивеше с бутилка бира или цигари, което струваше по-скъпо от таксата, но поглед към „дамите“ не се разрешаваше. Тук бай Кара беше неподкупен, макар че винаги се намираше кой да го почерпи. Като капитан на „Баничките“, той не ги напущаше и нощем. През летния сезон спеше в ка­ютата си в коритото, леко полюшван от дунавските вълни. Бай Кара беше голям рибар. Около „Баничките” винаги клечаха любители-рибари, които улов ня­маха, но изпиваха по не една бутилка ракия. Той си беше измислил следната система: срещу малка сума хвърляше серкмето, показваше майсторството си и даваше на клиента целия улов. Бай Кара бдеше да не се нарушава и забраната за къпане в откритата река в района на пристанището и преследваше виновниците. Може да се каже, че той изпълняваше по този начин няколко длъжности и фактически командваше цялото къпане около „Баничките“ и в тях. През зимата „Баничките“ се приютяваха в зимното пристанище — Лимана. Дотам ги изтегляше влекач, под надзора на тех­ния капитан.“

Интересни описания на „Баничките“ има и в книгата  „Разчоплени сантименти“ от Велимир Петров:

„Баничките на Кара Капитана — бяха, образно казано, два дървени кафеза или гевгира, с размери на големи стаи, през които водата преминаваше спокойно и промиваше телесата на топуркащите по дъсчения под. Кафезите бяха закрепени между два дълги, херметични, железни понтона, на два метра помежду им, където се завирахме да гледаме голи жени. Отгоре ни, това разстояние беше каютата на бай Кара и каса за билетите. Двуметрово заграждение образуваха кабинките за преобличане. Тези плаващи банички си бяха плавателен речен съд; с рул, нос — да отклонява плаващите боклуци, да не проникват в басейните; големи гринди — подпиращи го от брега на подходящо разстояние и дълбочина; сходня с леери — мост за клиентите и… Вълко Червенков! Ни повече, ни по-малко! Това популярно тогава име, идентично с това на държавния и партиен ръководител, носеше дебела, резбована тояга, с нещо като подобие на бюста на вожда (такива бюстове бяха под път и над път!), вместо токмак на дръжката. Тази сопа, оцветена в червено (!), олицетворяваше върховната власт на територията и акваторията на Баничките — т.е. Кара Капитана! (Баща на примабалерината Виолета Врубел.)

Никой не оспорваше авторитета на бай Кара.

Нисичък, сух, неописуемо черен, в най-големите жеги — с лъснати, прилепнали чизми, с шпори без зъбци, обезателно капитанска фуражка; като се изправеше застрашително и изревеше като два лъва едновременно — наставаше затишие."

В продължение на почти две десетилетия Каракапитана отговаря за плаващия басейн. Стриктно следи за реда и безопасността в басейна и около него. За тези години хиляди младежи са се научили да плуват в този малък плаващ дървен басейн. Той има над сто спасени от удавяне „плувци“. Неизменно е бил един от фаворитите за вадене на кръста от ледените води на Дунава на Йордановден.

„Баничките“ функционират до средата на 50-те г., т.е. около 20 години, след което са бракувани. Самия Каракапитан работи още десетина години. Той продължил да е една от атракциите на града с лодката „Мими“. Срещу неголяма сума вози гражданите и гостите на града на недалечни разходки по Дунава. По-възрастните русенци все още си спомнят неговата лодка „Мими вози за разходка“.